Светулките заспиват, но светлинките, които носят остават да светят, да водят изгубените души една към друга. И сякаш тогава, когато няма вече надежда, тогава, когато всичко е изгубено имаме шанса да се родим отново. Да се появим отново. Въпреки страхът, въпреки съмнението, въпреки глождещото чувство за вина, което ни разкъсва. Защото като хора, като човешки същества имаме правото да избираме, да се разграничаваме и сливаме, да създаваме уникалност в себе си, та дори и през страховете си. Свободата не е само безметежно състояние, в което няма граници, тя е и правото да се крием, да зъзнем от студ сковани от самотата си,да мразим, да обичаме. Защото това е право, което има всеки един жив човек. Право,  да живее в света на хората, в света на ограниченията. А колкото и странно да е всяко ограничение, което ни поднася живота ни ни дава възможност да градим съзнание, да разкриваме нови полета от вътрешния си кръгозор и колкото по-малки привидно ставаме, толкова по-голяма става вътрешната ни свобода на действие. А това ни дава възможност да разширяваме вътрешните си граници, бавно, с усилие, с болка, със страдание, с пот на челото. И това отличава божествената от човешката любов, усилието да разберем собствената и чужда болка, защото всички някъде вътре, някъде там носим болка, която колкото и да е различна,  не е хич чужда за всеки един от нас.  И тогава се ражда усилието да поставим граници, но и да зачитаме чуждите. Трудно е, бавно е и отнема време. Защото процесът на зреене се нуждае от време и да си позволим, да  изтърпим, да проявим е най-висшата степен на свобода, която можем да изпитаме към себе си. Тогава дори и светулките да изгаснат и да настане пълен мрак, дори и да се изгубим и  в най-дълбоката тъма, тогава знаем, че душата зрее, дори и без светлина, на тъмно......

Ако тази публикация достига до вас по принципа на синхроничността, може би е време да се замислите за другата страна на свобода. Свободата да бъдеш ограничен, защото да имаш лимити не е срамно, просто е човешко:)