Сбогом

 
           
           Седях на терасата,пушейки поредната цигара! Виждах димът как се движеше, като тънка струйка, която бързо, бързо изчезваше! Беше сутрин! Аз отново напусках блажения си съня си, заменяйки го с  блудкава действителност! Не намирах нищо, което да ме впечатли! Всичко беше толкова еднообразно! Като се замисля думата еднообразно беше най-точната, с която можех да опиша това, което изпитвах! Беше около седем часът, но хората, сякаш отдавна бяха станали! За повечето от нас сънят беше единственото място, в което  можехме да преживеем всичките си мечти! За съжаление звънът на будилника разрушаваше цялата идилия!
   
     Действителността, за някои, това беше комшарът, който  преживяваха след като се събудят!
  Всичко беше толкова ясно изразено по лицата на повечето! Аз стоях тихо и самотно и наблюдавах само!  Спирките бяха препълнени с хора! Хора, които с готовност прахосват поредния ден в работа, която не харесват, пари,които не им стигат, отношения,които ги тровят..
   Въпреки усещането на ненавист, което те излъчваха, умело  се запазваше добрият тон! Поздравяваха се с "Добро утро", "Приятен ден", но всички тези думи бяха струпани напразно, защото това беше последното нещо, което бе останало от детското им възпитание...Усмивките,които се прокрадваха, опитвайки се да разбулят липсата на емоции, бяха през зъби, фалшиви, восъчни усмивки! Хората бяха забравили отдавна да дават път и свобода на това, което изпитват! Повечето от тях си мислеха, че щом умело потъпкват сълзите си, то по този начин дават път на щастието! Но човеците сме прекалено малки! Енергията ни е твърде оскъдна! Колкото и да се мъчим, то ние не можем да контролираме всичко! Родени сме да следваме, онова, което тече отвътре!
    Спирките гъмжаха от изгубен народ, който висеше, като ято свраки накацали на някой клон! Всеки оглеждаше другия, сравняваше се с него! Отношенията с тези, които бяха повече се крепяха на  единствените опции -  омраза, презрения или пагубно лицемерие!
   Хората сме  свраки! Радваме се на цветното, бляскавото, онова което  ни отличава от другите, които са  на същия хал! Всеки от нас си лягаше с мисли, че притежава толкова много, че от него зависи едва ли не целия свят! Но мечтите свършваха щом се разбудехме и отново ни грабваше въртележката на ежедневието!
   Наблюдавах, как дори слънцето не искаше да се покажа и да ни види! То седеше тъмно, мътно, прокрадваше се със сетни сили иззад смокът, който беше премрежил, дори душите ни!
        Ние живеехме в клетка! Клетка разделена чрез всевъзможни деления! В едно съм сигурен! Ние бяхме затворници! Малки птички, които са забравили какво е да летят, на това приличахме! Клетката колкото и просторна да бе в нашите представи, то тя беше прекалено оскъдна, за да се понесеш и усетиш вятърът, който свисти около теб!
    По-смелите удряха гърдите и главите си в решетки! Но всичко беше безуспешно! Чуваха се само възгласите на онези, които отдаване се бяха предали"Няма смисъл! Откажи се! От теб не зависи нищо!". Толкова бяхме закърнели! Толкова  мислехме, че знаем всичко! Толкова, толкова че някой заговореше ли за летене и свобода, то той беше обявяван за луд!
         Стотици хиляди неосъществени таланти и погубени души лежаха погребани, зад тези разбирания! Разбирания, които всъщност бяха решетки, които лишават, ограбват и захвърлят всичко да гине и да изчезва безвъзвратно!  Словата на предалите се, рано или късно ти пречупваха крилата! И така от онзи дето някога си вярвал, че зад клетката има нещо! След време ставаш този, които с подправена вяра и надежда тръби, че решетките са сложени за пазят, защитават, от опасностите дебнещи навън!
   Счупят  ли   крилата ти, едва ли имаш шанса  да пробваш летиш отново! Грижите, задачите, нервите оказват своя отпечатък! И така бавно, но сигурно се изплъзва най-голямата ти мечта! Да разбереш какво е горе, извън пределът, отвъд ритлите, които вече са прерязали мерака ти!
 
      Цигарата  догаряше, а автобусите претъпкани с хора, затваряха вратите и потегляха! Нямаше време, нямаше време! Всичко се случваше толкова бързо! Докато повярваш на старите, че животът е един миг, то ти ставаш вече един от тях! Ставаш от онези хора,които в младостта са ти досаждали! Но дойдеш ли на тяхното, тогава разбираш правотата им! Колко нечестен е животът само?!Уж ни мамеше, че всичко знаем. Подсказваше ни, че всичко зависи от нас. Но впоследствие ни оставяше да пълзим и лазим, а той продължаваше, продължаваше без дори да ни почака!
    Станеш ли  дърто мрънкяло, свършила е твоята! Казвам ти го от личен опит! Единствената сигурна упора за мен  сега са патериците, с които се придвижвам! Тялото ми вече се отказваше!Не можеше да издържи на темпото, което някога си мислех, че мога да поддържам вечно! Силата ми намаляваше ден след ден и колкото и да не исках и да се борех, то аз бях прекалено слаб, за да се противопоставя! Но въпреки слабостта и годините си, аз съм горд! Аз успях да запазя нещо много ценно от детството си! Запазих онова, нещо, което винаги ми е доставяло удоволствие - писането на стихове!
   Работата и писането, бяха нещата, които все още ме поддържаха деен! Не искам да се лишавам от тях!Бавно се изправих от стола на терасата, хванах се за патериците и едвам, едвам се завлачих към бюрото! Болеше ме!Ревеше ми се от болката! Костите, кожата, движението ме убиваха! Нямаше друг начин!  Колкото и да стенех нямаше кой да ме чуе!...Така, че по-добре да прехапя устни и да дам живот на тези няколко крачки, който ще ме отведат до най-ценното -творчеството ми!
     Сигурен съм, че сами знаете, какво се случва с не можещите, бавните, остарелите! Изоставят ги! Хвърлят ги в лапите на самотата, която всекидневно ги изтезава! А тогава става страшно..! Безразличието и насмешката, с която гледат хората вече тотално те отчайва! Исках да сложа край! Исках да се самоубия!  Не можах!Стоял съм много пъти на тази тераса и съм бил готов да приключа всичко, но просто бях страхливец! Страхливецът, който пишеше и твореше десетки години наред и всичко погубваше, запазвайки го за себе си! Не посмях абсолютно нищо да дам! Да покажа! Не посмях да си повярвам!
       Спомням си едно време, когато започнах да пиша! Бях на дванадесет! Първото ми стихотворение се казваше "Полет"! Бях горд със себе си! Майка ми също! Но баща ми беше серт човек! След като го прочете ми забрани да пиша! Каза ми, че от това няма никакъв смисъл! Било по-добре да се занимавам с нещо градивно! Нещо, което ще ми донесе светло бъдеще! Забрани ми да позоря семейството с тези драсканици! Насочи ме към шлосерството! Такава беше и неговата професия!
         Не можах да се противя! Бях малък и слаб! Такъв се, чувствам и днес, но поне  само отчасти го послушах!  Събрах кураж в детското си сърце и не спрях да пиша! Но спрях да вярвам, че от мен ще стане нещо!В този ден, с тези думи баща ми затвори вратата на моята клетка! Обрече ме самоизтезание! Птичката никога не разбра какво е да лети свободно! Каква идилия само, "Полет" без криле...Това беше воденичният камък, който за седемдесетте си и пет години не можах да преживея и сваля от шият си! Създадох семейство, деца, внуци, но голяма част от мен живееше  в миналото, в онези първи редове.                                                                                                

                                                                                         Разпервам аз крила към небесата,
                                                                                              докосвайки онази синева,
                                                                                              усещам трепета в перата ,
                                                                                                 трепет носещ свобода....

      Е,старче, поне се докосна до нещо, което никога не прие напълно за своя съдба! Съжалението не може да ти помогне! Каквото било, било! Вече си стара гарга, даже нямаш и пера по себе си! Летенето е за младите!  Така поне се разсмивах и утешавах!
     Читателю сигурен съм, че не ми остава много! Накрая съм вече! Знам, че ще потъна в забрава след смъртта си! Но със сетните сили, които ми остават съм решил да споделя нещо свое! Аз съм на седемдесет и пет години! Отивам си..! Нека това да е първият, а може би и последният път, в които разпервам изморените си прашни, тежки криле! Нека с този стих, ти напомня, че времето е прекалено оскъдно, за да придаваме толкова голяма важност на решетките, които другите са приели за свои! Нека това да бъде опитът, последният опит, в който можем да загубим живота си, но да се пробваме да бъдем свободни! Нека да опитаме, поне веднъж...само веднъж...нищо повече от веднъж...!  Един опит, една съдба, един живот и после всичко свършва!


Сбогом, аз ти казвам вече,
отказах се отдавна да летя,
Сбогом, аз изчезнах вече,
потъвах в здрач и тягостна тъга!
Сбогом, хиляди проспани дни,
отивайте си  надалече,
Сбогом, болката гори,
останал сам с притихнали мечти!
Сбогом, мъка, сбогом тягост и печал,
верни  с мен до края бяхте,
Сбогом, отивай си и  забрави,
тихо твоят глас след мен звучи!
Сбогом ти прошепна нежно,
усещах стъпките ти в нощта,
Сбогом не пилей надежда,
сълзите стичат се като река,
Сбогом, всичко в мене ти открадна
с тези думи и се изпари,
Сбогом, вдъхна ми доверие,
всичко някак ще се нареди,
Сбогом, знам, че времето лекува,
нужна ни е свобода!
Сбогом, аз ще се опитам,
размахвайки пречупени крила!
Сбогом, обещах  на себе си отдавна,
че ще  пробвам да  се отделя!
Сбогом, Сбогом, Сбогом,
ятото  след мен крещеше,
плашеше ме със свирепи възгласи
Сбогом, зов към мен летеше,
Сбогом, птиците умираме сами......