Луната се извиваше, като сърп, който разделяше небето със светлината си. Тъмнина и уют се разнасяха в тази тиха септемврийска нощ. Макар и лятото да бе към краят си, последните ласки, с които то флиртуваше с есента се разтваряха в мигове, които потапяха в размисли.
Природата отново беше готова да се преобрази и да се задвижи към есенните шарении, които щяха да вдъхнат пъстрота и едно неприятно чувство на тъга. Отиваше си лятото! Tоплината, слънцето, всичко, за което човек си заслужава да живее, си отиваше.
Какво нещо бе животът само? Чакаш ли да живее умираш си с чакането.. Странен живот, интересен и наситен с толкова много нюанси, че едва ли можеше да бъде вкусен само с едно съществуване!
Смърт, живот всичко се нареждаше като пластове, в които абсолютно нищо нямаше значение! Нито колко имаш, нито колко знаеш, нито накъде отиваш! Единственото важното нещо беше, колко можеш да си позволиш, откраднеш и приобщиш към себе си , казвайки си "Аз заслужавам".
"Аз заслужавам", едни толкова прости думи, които обществото бе осъдило с названието егоизъм, егоцентризъм, самолюбие. Всичко се дължеше на частицата "Аз" в това словосъчетание. Много лесно е човек да казва ти, той, тя, но стигне ли се до Аз, то рядко сме способни да похвалим себе си и да признаем своите постижения, провали и унижения, затриващи възможностите да бъдем щастливи.
Всъщност, като се замисля лесно е човек да бъде нещастен, това беше една от главните роли, които ни бе отредил онзи, който все още не знаеше, какво е щастието. Две толкова лъжовни еднозначни понятие щастие и нещастие. В действителност сигурен съм, че няма нищо такова, нищо сходно към това, към което се стремим . Сещам се веднага за думата любов, дори ми става някак си забавно. Хиляди книги, животи и съдби посветени на любовта, а фактически човекът си умира с незнанието. Любовта е едно ново чувство, което се явява тогава, когато то само реши. Безвластни, обречени, по някой път дори сме наказани да изживяваме всички болки, които ни носи така желаното усещане за приемане, разбиране, съпричастност и подялба на тегобите.
Търсене, лутане, скитане по хорските двери и накрая, когато приседне човек и се втурачи в себе си долавя онзи дълбок страх. Страх, че сутрин, когато се взре в огледалото ще усети онзи укоряваш поглед на човека надникващ от чуждата реалност. Образът в огледалото, сякаш е постоянно жив и вечно чакаш да бъде опознат, приет и изтръгнат иззад отражението. За жалост обаче безвремието, в което живеем рядко ни дава този шанс. Вгледаш ли се в себе си, това означава да се изгубиш, да забравиш и да се понесеш по онези друмища, по които все още не е стъпвал човешки крак. Всичко седеше и чакаше мига, в който човек ще се престраши и направи първата най-трудна крачка, съчетана с думите "Аз заслужавам".
Но това беше толкова далечно за повечето... Защо точно аз да съм човекът, който щеше да си позволи да разбие тази прокоба? Вместо да поемам тази излишна отговорност, то аз можеше отново и отново да срещам с онзи лик от огледалото. Физиономия, която приличаше на моята, но някак си се губеше и изневиделица отново се натрапваше, изкарвайки ме от създадените представи за човечето, което съм. Макар образът всеки ден беше еднакъв, то излъчването му бе различно. Често съм се питал, на кое ли да вярвам? На това, което виждат очите в огледалото или това което очите от огледалото виждат в мен?
Да не бях те срещал - по-добре.. Името ти да не зная- по-добре.Тогава нямаше да има главоблъсканици, противоречие и прахосване на оскъдното ми време.
Днес, утре, вчера, какво значение имаше кой ден е, когато нищо не поемаше на някъде!
Всичко вървеше с онази лъжа, с която бях привикнал, от утре, от понеделник, от другата седмица...Вярвах си, че съм добър лъжец и успявах да скалъпя отново онази идилия, която да ми донесе така търсеното осезание за лично постижение.
Аз продължавах обаче по своя път, така както онзи от огледалото продължаваше по своя. Стараех се да се срещаме рядко! Но в онези неприятни мигове, в които допирахме погледите си по средата на пространството и двамата изпитвахме чувството, че животът ни преминава пораженчески. Въпреки това, си намигахме окуражително, като си казвахме, че има какво още да дадем един на друг. Всичко обаче ми се струваше недостатъчно, неудачно! Исках още, но само исках...
Не безсилието, а страхът от отговорността беше виновен, да съм на това дередже. По средата, между всичко, на една ръка разстояние, а нещата всъщност бяха толкова далечни, чужди и същевременно толкова принадлежащи.
Това ми напомня на един сюжет, които се разиграва в съзнанието ми, когато съм в безизходица!
Представям си една огромна, студена стая, с хиляди шкафчета, разграфени като кутийки. Тръпки ме побиват щом се сетя за тази зала. Залата на смъртта или моргата. Никога не съм посещавал такова място, но го създавам по един мой прототип. Представям си, че съм там, усещам атмосферата и натрапчивия мирис. Един особен мирис на застинала плът, мечти и замръзнали сълзи. Всичко е вкочанено, дори и мечтите са погребани в тези урни, в които телата чакат да бъдат затрити за последен път.
Хлад, студенина, обстановката там бе толкова неприятна, че дори и съжалението и тъгата не присъстваха. Имаше само хиляди, хиляди тонове месо, които нямаха шанса, дори да изгният подобаващо. Хладилници за плът и буркани с консервирани душите, така си го представях. Подредбата ме удивляваше! Всичко там бешее прецизно наредено, надписано с етикет, име и дата. Срокът на тези стоки беше изтекъл, беше време за бракуване. Оглеждах се по надписите и търсех, търсех. Търсех, онова, което все още имах надежда, че мога да спася. Разглеждах надписите един по един. Бях втрещен, когато погледът ми се спря на моето име. Плахо пристъпих няколко крачки напред. Приближих се, а от кутията лъхаше едно усещане, че отворя ли я, ще видя целия си живот как преминава, като на лента пред очите ми. Какъв живот само,няколко мига и край! Озовавам се тук, сред онези, които също, като мен са вярвали, борили и накрая предали в обятията на вечното безвремие.
Беше ми интересно какво се крие в този сейф на смъртта, зад който беше залостен застиналата живина!
Отворих кутията и извадих тяло от камерата. Това беше моето тяло. Беше същото онова, което ми служеше вярно и дълго времена наред. Приседнах хванах се за измръзналата си ръка и започнах да се утешавам, че животът има продължение. Да се самозалъгвам ми се отдаваше! Вътрешно се надявам, че този номер, пак ще мине...Докосвайки се, долавях. че силите вече се са изплъзнали, останали разпилени сред онези безмерни неволи, които постоянно ме спираха да тръгна и да се осмеля да си кажа "Аз заслужавам".
Диалогът между края и началото започна да тече произволно...
Е, приятелю всичко си отива с теб, онези споделени мигове и неизживени мечти.Всичко си отива и ти с тях! Пробва се, но не успя! Нещо малко просто не ти достигна. И когато разбра, че нещото е толкова малко, вече беше твърде късно, за да продължиш да го търсиш. Беше дошъл и твоят час, в който да притвориш очи и да се понесеш по реката на забравата. Всичко, за което се бе борил вече се размиваше по течението й. Ти отново се губеше! Поне ти се отърва, направи доста грешки, доста глупости, но нещото, за което ти се възхищавах, е това, че не спираше, гореше, блъскаше се зад решетките, който сам беше изковал. Но, като се замисля и ти явно си се изморил вече. Толкова пъти съм те наблюдавал от страни как живееш, чудех се кое, как и защо правиш, но съм сигурен, че ти си усещал нещата по-осезаемо от мен. Сигурен съм, че ти си направил нещата по онзи твоя начин...Начин, който те е доближил до онова, към което аз се стремя сега - щастието...
Не искам да бъда лош пророк приятелю, но твоята вече свърши, а моята тепърва започва. Накъдето и да поеме, знам, че рано или късно отново ще се срещнем и тогава отново ще направим онази равносметка, която правим и днес. Кой до къде е стигнал?...
Аз се пускам по моето течение, така както ти вече пътуваш по своето. Разделяме се, но и това не е за дълго! Повярвай ми!
Тръгвай, тръгвай! Бяха последните думи, които отекнаха в залата. Не знам дали прозвучаха от мен или от мъртвеца, но най-разумното беше да послушам заръката. Затворих шкафчето, вече знаех, накъде отивам. Идваше по-трудната задача, са реша какво "Аз заслужавам" да изживея! Всичко това трябваше да се случи преди да стигна до шкафчето! Шкафче, зад което щеше да бъде заключен сънят, че някога, някъде, Аз нещо съм си позволил....
Няма коментари:
Публикуване на коментар