Написано с любов

      

     Тя седеше в хола на малкия си апартамент и отпиваше от кристалната чаша пълна с вино. Виното беше сладникаво на вкус, но някак си и припомняше за горчивия опит насъбран през нейния живот...

     Макар красива и млада на около 27 години, тя беше повече само от жена, тя беше майка на две прекрасни деца, деца които й помагаха да живее и бута остатъка от живота си...

    За нея животът отдавна беше свършил, втората раздяла с обичания от нея мъж беше края на нейната жизненост. Всичко  за нея беше придобило едно безмислие, в което тя просто участваше.  Добре, че бяха децата, причината, която я подтикваше сутрин да стане от леглото иначе с  часове и дни нямаше дори да се помръдне от него ... 

   

    Тя беше изгубила всичко, още от самото си раждане бе обречена да бъде лъгана... Баща й я беше изоставил, беше се отрекъл от нея, този човек се бе отрекъл от невинността и крехкостта на едно малко човешко съзнание, което беше негово подобие и плът... 

    Нелепа съдба имаше тя, страхът от изоставяне някак си се беше впил дълбоко в нея и благодарение него тя се стремеше да задържи мъжете по всякакъв начин, дори с отричането и обезличаването на собственото си достойнство. Във връзките си  тя забравяше нещо много важно, че в една партньорството са нужни двама,  не само един...Но тя толкова искаше, отчаяно чакаше човекът до себе си и този пуст късмет постоянно й носеше болка..поредна болка.

    Потънала в размисли, стояща в панеления си апартамент, някъде в центъра на столицата, тя тихичко си размишляваше и превърташе лентата на живота си отново и отново, очакваше да научи нещо ново, очакваше да научи къде беше сгрешила, очакваше да научи защо беше изоставена самотна, наранена, неразбрана отново.

    Тя беше красива жена, имаше изваяно красиво тяло, леко тъмна, светло шоколадова кожа, дълга червеникава коса, която в този миг някак си попиваше остатъка от залязващите слънчеви лъчи. Денят беше към края си и слънцето приглушено се потапяше в линията на хоризонта.

  Остатъкът от топлината, която слънцето носеше, някак си се отразяваше само по кожата й, тази топлина по никакъв начин не можеше да стопли  вътрешната й  изстинала същност.

  

   Тя отдавна беше изгубила смисъла в живота, на моменти се хващаше за мисълта за децата, като спасителна сламка и сякаш със сетни сили излизаше от блатото на собствената си гибел. Това се бе случвало толкова много пъти, толкова много дни живот на сила, тя не можеше да издържа вече, беше лъгана, мамена, ограбване и зарязвана, сякаш бе наказвана да се гърчи в самотата си. Единствено алкохола утоляваше жаждата й, единствено той й беше верен...

   Тя се чувстваше като един празен скелет, скелет чиято същност отдавна е погубена. Привидната и външна красота заблуждаваше хората, че всичко е наред, но отвъд тази красота нямаше нищо, сякаш всичко беше обезличено, заграбено и покварено....

   Макар и на 27 съдбата вече й тежеше,  от безсилието и липсата на изход, които тя се опитваше да превъзмогне безуспешно се бе зародила мисъл за самоубийство. Колкото и да се бе опитвала да се бори, да се съпротивлява тази мисъл, беше натрапчива, съблазняваща, изкушаваща мисъл която я приканваше да се освободи от излишните мъки, които нямаше смисъл повече да мъкне със себе си.  Единствено до някъде я спираше мисълта за децата, но тя знаеше, че баща им щеше да се погрижи за тях.....

   Ден след ден мисълта за самоубийство ставаше все по-реална, все по-истинска.... Колкото и да я отбягваше, в последствие тя някак си се примири, че това ще бъде най-доброто, което тя ще може да направи с живота си.... Започна да крой планове, как да сложи началото на края и така този ден явно бе дошъл. 

    Децата бяха при майка й, тя беше сама, имаше необходимото количество алкохол, което щеше да й вдъхне нужната увереност и смелост  да направи нещо за себе си, нещо, което тя смяташе за добро, самоубийство....

На масата в хола, пред себе си бе поставила нож, с който мислеше да сложи край на живота си...Ножът лъщеше и сякаш я приканваше да промуши тялото си с металното му острие...Тихата депресивна музика, която чуваше  също я подтикваше, тягостна музика, която й даваше необходимата доза кураж...

    Тя стана взе ножа и отиде пред огледалото, в него тя видя едно треперещо младо объркано момиче, което изобщо не знае какво прави..момиче, което не знае защо вече не намира смисъл в тъй някога прекрасния живот...

  Тя хвана здраво ножът и бавно започна да реже косата си кичур по кичур, косата й падаше на пода, в този момент тя усещаше удоволствие, сякаш бе започнала тъй чаканото отмъщение към самата себе си. Червеникавата коса   падаше и се постилаше на снопове като слама около нозете й. 

  Очите й бавно намираха утеха в жената, гледаща я в образа на огледалото, сякаш само тя я разбираше, сякаш само огледалото отразяваше нейният свят, макар и по някакъв свой си начин.

Тя събра необходимата смелост, насочи ножът към себе си и беше въпрос на време да се прободе право в сърцето. Беше запазила минутка мълчание, в чест на всички отминали мигове от живота си.....

    

    Когато  вече беше готова и понечи, да се самоубие на вратата се позвъни, това наруши планът й, някак си я извади извън равновесие.... ами ако бяха децата, тя не искаше да им причинява тази гледка......

    

   Остави ножа и бавно отиде към вратата, отвори я, но вън нямаше никой, явно някой отдолу, от входът беше сбъркал звънеца. 

    Затваряйки врата тя видя рисунките на нейните малки дечица, рисунки, на които пишеше "Мамо усмихвай се повече". Това тотално я съкруши още повече, някак си дори нямаше сили да вземе решени какво да прави, а беше на крачка, само на крачка от това да приключи всичко, но явно днес не беше този ден, явно днес беше денят, в който тя трябваше отново да избира, но и да носи отговорност избора си!

  

    Какъв ли бе нейният избор само тя знаеше!? Само тя решаваше, дали това бе последната или поредната трудност,  всичко зависеше само от нея, но думите написани на този лист хартия, в който сега бе вперила поглед кънтяха в душата й"Мамо усмихвай се повече".....

Тя бавно се изправи и бавно отиде към огледалото, отново се вгледа, припомни си всички трудности, припомни силата си, с която разполагаше, сега, когато беше на прага между живота и смъртта осъзнаваше колко трудности бе преoдoляла сама, разчитайки на себе си..

  Ножът отново беше в ръката й, но някак си разсъдъка и се беше променил, някак си рисунките бяха променили съдбата й, подсказвайки й, че нищо не е загубено, докато е жива... 

   Беше и трудно, наистина трудно, всичко беше планирано, целият ритуал, с който да приключи живота си и дори той се провали, дори и това не можа да стори, оставаше и отново да поеме по пътя на живота, оставаше и отново да се изправи и да продължи напред, та каквото и да й струваше това....следвайки дирите на все бягащото щастие, следвайки думите "Мамо усмихвай се повече"....думи, които някак си й даваха нужната искра, с която да разпали огъня отново....