Майка и беше човекът, който беше постоянно до нея през всичките тези години, а сега нещата се обръщаха, майка и имаше нужда от внимание и грижа, които тя беше готова да отдаде от цялото си сърце, надявайки се всичко да премине сполучливо след тази операция, тежка операция...
Болницата и тази белота, която се разнасяше вътре внасяха някак си ту надежда, ту тягостно притеснение. Безсъние, което я спохождаше седмици още преди операцията, беше стоварило на плещите й тежка, задушаваща умора, която на моменти притваряше клепачите на очите й, но само при мисълта за случващото се тялото й се стряскаше и отново я закотвяше в реалността.
Животът и миговете й прекарани с майка й преминаваха като на филм, в който героини бяха те двете. Спомняше си ласките, грижите още от детството. Спомняше си дори нещата, които си мислеше, че бе забравила отдавна. Нещата, които й подсказваха, че времето и животът са един миг, над които нямаме власт. Съзнанието й сякаш прелиташе, носеше се, и се впускаше в този или онзи отминал миг от живота, миг, в който тя беше с майка си, с нейната любов..
Днес нещата не бяха по-различни, макар и вече не малко, пораснало момиче, макар вече жена на 40,тя отново имаше нужда от онази жена дарила й живот, тя отново имаше нужда да споделя, да се вижда, да се радва заедно с майка си...
Сякаш всичко, което бе, всичко, което беше наследила от този живот се дължеше на тази жена, чиято съдба сега се решаваше...
Лудост, обливаха я студени и топли вълни, а напрежението едвам го сдържаше, но тя не искаше да плаче, беше си обещала, че ще бъде силна, смела, беше си обещала, че ще бъде твърда, беше си обещала....
Всичко вътре в нея се въртеше, сякаш дори и на вън се пренасяше това усещане, че всичко се движи, докато тръпнеше и очакваше резултата от операцията...
Изведнъж тя се сети, че имаше малък подарък от скъп неин приятел, който не беше виждала от години, но това, което й беше подарил постоянно беше с нея. Това беше стара малка дървена иконка, на която беше изобразен архангел Гавраил. Иконка, която беше верен неин спътник, през всички трудности, които и поднасяше живота.
Тя извади иконата от дамската си чанта и започна да се моли, молитвата беше истинска, свята и чиста, молитва, която отприщи всичко до сега задържано насила вътре в нея.... Силните й започнаха да се изливат върху белите плочки на пода, като че ли изливаше душата си на лист хартия, на който описваше участта си.
Но въпреки всичко тя тихо и горестно се молеше, не само с душата си, но и с цялото си същество. Молитва без думи, отправена не към онова парче дърво, което държеше в ръцете си, а ми молитва отправена към Създателя. Сякаш в този момент сълзите й бяха най-чистото нещо, което извираше като прилив на енергия от дълбините й, тя тихичко ревеше и се молеше.
Хората, които на моменти преминаваха през коридора, само я поглеждаха и бързо отминаваха, сякаш се страхуваха да не ги сполети чуждата участ, чуждата тежест, чуждата болка...
Докато плачеше, по едно време усети потупване по рамото. Когато отвори очи видя хирурга, който оперираше майка й. Тя го огледа лицето мъ, искаше да познае резултат, но по нищо не си личеше... Той приседна до нея и й каза, че каквото са могли да направят са направили, а сега всичко е в божиийте ръце. Той я прегърна и й прошепна, тези няколко часа ще са критични бъди силна....Той стана и отиде в следващата операция, отиде да помага с каквото може на друг нуждаещ се...
Сърцето й беше свито, сякаш беше спряло да бие, а самото й тяло беше изстинало, ръцете и краката бяха вкочанени, но въпреки всичко, тя здраво стискаше иконата в ръцете си и вярваше, самото това и беше останало да вярва...
Това тежко време оставяше дири в душата й, дири на болка, надежда и вяра, белези от обратите на непредвидимия живот..... Времето се завърташе, а чакалнята сякаш беше се превърнала в храм, в който тя отправяше надежда, стон за милост към Господ...
Тежко, всичко беше толкова тежко, непосилно на моменти дори...
Бавно минаха още няколко часа, тя отново видя доктора в далечина на коридора, който сякаш и помаха да дойде. Тя едвам, едвам стана, стъпките й бяха несигурни, трудно движеше краката си, не знаеше какво я очаква, не знаеше дали майка й......
Когато наближи доктора, той и каза да си постави калцуни и да го последва. Влезнаха в стаята заедно и там тя видя, жена на 75 годишна възраст, жена която лежеше и някак си се бореше за още живот, това беше майка й. Майка й не можеше да говори сега, беше прекалено изтощена, но само и разговорът през очите някак си беше достатъчен и на двете.
Тя се вгледа в майчините очи, макар и мъгляви, макар и вече стари, тя отново видя онази малка искра, която светеше и я поддържаше отвътре жива. Приближи се до нея, хвана я за ръката и усети, как енергията се движеше през самите тях само с това малко докосване, само с този допир, усети облекчение...
Тогава доктора отново й прошепна "Най-трудното мина, сега остава само да се възстановява".
Тя прегърна доктора и му благодари. Той се усмихна и сподели, че това е неговата работа, неговото призвание и с тези думи напусна стаята
Но тя искаше да благодари и на онова по висше, понечи да потърси иконата в джоба си , но нея вече я нямаше, сякаш беше изчезнала, сякаш беше се изгубила сама по пътя, сякаш беше отишла при някой друг, който сега има нужда от помощ..
Двете жени седяха тихомълком и се вглеждаха една в друга с насълзени очи, радвайки се по свой начин на чудото, което им донесе още мигове заедно.....
Няма коментари:
Публикуване на коментар