Всяка приказка започва винаги с определени думи. Първите думи, с които ще започне тази приказка не са с нищо по-различни от онези, които може би си чувал хиляди пъти.
Странно, когато дори след малко ги прочетеш или произнесеш ще те навее едно старо забравено чувство. Чувство, че едно време, преди толкова изминали дни, протекли в години, си вярвал в нещо много по-голямо и истинско от това, в което вярваш днес..Макар и по-възрастен, по-успял, ти сам знаеш, че тогава времето беше различно...Имаш възможност дори сега да се върнеш назад във времето, защото съзнанието ти има тази способност да пътува назад към миналото и да се приучава да преживява онова, което е забутано някъде там. Аз съм сигурен, че ти знаеш много по-добре, кое е,..Макар и сега да се сещаш само смътно, отчасти....
И така....
Имало едно време...странни думи, още щом ги прочетеш или чуеш можеш мигновено да се пренесеш в света на приказките, защото знаеш, че само там са останали чудесата, от които всички ние имаме нужда понякога..
Имало едно време в една далечна благодатна земя, едно малко свято място. Място, в което хората се усамотявали със себе си. Оставя ли мислите да изчезнат, една по една. Дори някои си представяли, че мислите приличали на полски глухарчета, глухарчета, чиито пух бавно бил отвяван от топлия, прохладен вятър. В това странно вълшебно място, човек усещал дори тялото си по-различен начин. Тялото се разливало, някак си притихвало.
На моменти ту се отпускало, ту осъзнавало, че и без да се отпуска, то може да се почувства по един нов начин. Но на това място дори и тялото губело стойността си, човек бил в едно реещо се състояние, някак си забравял, отдавал се на онова, за което бил отишъл там...Дълбоко вътрешно уединение. Сигурен съм, че тази приказка ти е много интересна, дори странна, някак си дори ти напомня за онова вълшебно място, твоето вълшебно място. Толкова безгрижна приказа, че дори си забравил някое от предните изречение, които си прочел. Остави думите да губят смисълът си. Една по една думи, които ту потъват, ту изплуват, водейки те към онова състояние, от миналото, което днес спокойно може да оживее отново.
В уединението, в което потъвал човек присъствали различни цветове. Някои били сини, лилави, други жълти . Цветове, чиито оттенъци се сливали бавно и преминават в хомогенни смеси и съчетания. Разводняват се и се размиват в нещо, което прилича от части на дъга, от части на сияние. Дори буквите, вече стават в пъти по-бавни за четене, защото картините, които си създал в себе си, някак си те придърпват, притеглят да станеш част от тях. Винаги можеш да станеш част от себе си, тогава, когато ти пожелаеш.
И ти разбра вече, че имаш тази способност. Способност, за която ти споменах в началото, а ти дори забрави, оставяйки думите да минат плавно през спокойното ти съзнание. Способността да променяш действителността. Можеш да се понесеш още по-дълбоко в онова преживяване, от което си имал нужда толкова дълго време. Виждаш, усещаш, това, че когато цветовете са свободни, то те могат да съграждат нови необятни чудеса...
Едно от тези чудеса, това е усещането за свободата. Едно добре забравено, чувство, което само онзи човек, който ту чете, ту се замисля може да съпреживее на едно лично, интимно ниво. Не е нужно дори да чувстваш, когато можеш да се довериш на онова, което извира вече от вътре. Надникваш с едно плахо любопитство и се вглеждаш в онова, което се криело там, измежду всички твой спомени. Онова, което отдавна иска да разпери криле и да се понесе в тази небесна шир, в която цветовете вече си играят.
А ти вече сам знаеш, че в приказките чудесата са част от истинския живот, така, че когато искаш оставяш всичко да се случва от само себе си. Страничен наблюдател на собствения си приказен живот, като такъв можеш да се оприличиш. Седиш от. страни и гледаш определени фрагменти от животът ти, как минават през отворените ти очи. Потоци с енергия и дълго събирана информация, която може би днес ще ти бъде наистина полезна...
Сигурен съм, че отдавна не си задавал този въпрос ..Какъв ли е животът в приказките? Сега имаш възможност да разбереш...Отпускаш се още повече, отдалечаваш се от така наречена реалност, опитваш се дори да си спомниш кое ли е реалността, това което виждам навън или това, което оживява отвътре? Как ли се чувстваше в началото, а как ли ще се чувстваш към края на приказката, сякаш това любопитството те подтиква да продължиш да четеш, да се вглъбяваш в нея, в себе си и да разлистваш старите прашни страници, от книгата на своя шарен живот... Върхове и падения, горе и долу, смях и сълзи, толкова много изживяни мигове. Чак сега си даваш сметка, че ти си имал възможността всичко това, да премине през палитрата душата ти.
Сърцето вече се е сляло с движението на цветовете, сякаш работи в един дълбок синхрон с тях. Всеки удар, сякаш ти напомня, че ти наистина си щастлив човек, щом имаш възможност да усещаш тялото си и сбора от различните му дялове. Усещаш дори дъха си, как е станал много по-спокоен, сякаш наистина си даваш сметка, че между нашата реалност и тази от приказките ни дели само една единствена мисъл. Мисълта, че ние хората винаги си оставаме едни малки любящи деца...
И когато прочете думата дете, съм сигурен, че в съзнанието ти са изплували, онези прекрасни спомени от детството, които притежава всеки един човек. Спомняш си колко нехаен, смешен дори предизвикателен беше животът тогава. Спомняш си дори трепетът да станеш сутрин, да видиш слънцето как те чака, теб, точно теб. Слънце, което е готово да те поведе отново към приключенията, които ти носи твоя ден. И знам, че са изминали хиляди дни от тогава, но явно са били точно толкова, колкото да запазят онова детско чувство, да разбереш, че и този ден ти носи нещо ново, мъничко, с което да провокира онази усмивка, която се крие зад тази вече пораснала човешка същност. Сигурен съм, че вече се подсмиваш скришом и си казваш: Хм, е това го бях позабравил!Е тази усмивка си е лично твоя, можеш да я оставиш да стане още по-голяма, няма нужда да я криеш. Дори лицето ти вече се е променило, само от една приказка и един детски трепет. И ти заслужаваш признание, което можеш да отправиш дори с тези думи: Благодаря ти детски смях, че идваш да ми напомниш, че животът не е нищо повече от поредният ден, в който просто мога да повярвам, че съм едно още учещо се щастливо дете!
За момент затваряш очи и след още толкова прахосано време се сещаш за днешните думи, на онзи страничен наблюдател..Наблюдател, който нежно ти нашепва: Имало едно време....
Няма коментари:
Публикуване на коментар