Вината...всеки може да я определи по-различен начин, защото всеки я изпитва спрямо собствените си характерови особености. Някои изпитват това тягостно чувство често, други в пъти по-рядко. Вината се явява краен продукт, който под един или друг претекст ощетява психическия ни комфорт. За да стигнем до вината обаче, е уместно да разгледаме други психически динамики, защото вината е само последствие от нещо много по-разрушително и могъщо.
Дами и и господа време е за нейно величество "Агресията".
Агресията е нещо уникално. Тя е като нож в ръцете ни. Може да се браним с ножа! Можем да атакуваме с него! Но ако не знаем, как да си служим, то има огромен шанс да се порежем..... Агресията е уместно да бъде в рамките на нормалното.... Как звучи рамки и нормално, в съчетания с агресия..?....Пълен абсурд.....Кое е нормално, щом има агресия, поставена в рамка? Какво е рамката и кой я поставя?
Нека да разгледаме понятието Агресия. Тя се подразделя на враждебна и инструментална. Инструменталната е онази здрава агресия, с която човек отстоява своите граници и територии, борейки се за целите си. Инструменталната агресия е настъпателността, която ни помага да преминаваме през препятствията, които животът ни поднася. Тя е чувството, което ни провокира да продължим напред, било то и в истински трудни етапи.
Враждебната агресия обаче е нещо съвсем различно. Враждебната агресия, може да се раздели на първична, вторична и третична.
Първичната агресия е насочена към външен субект, провокаторът. Този вид се проявява, като заявяване. Заявяването е породено от понятността за самооценката и отговорността, които индивидът е склонен да прояви към себе си, излагайки и бранейки своето становище пред другия. При първичната агресия индивидът проявява дълбоко доверие в себе си, защото има здрава обективна представа за това, какво е и какво отношение заслужава. Проявявайки тази първична агресия, той отстоява мнението СЕГА без да отлага емоциите си във времето, с цел постоянен компромис.Съответно индивидът поема и рискът да бъде отхвърлен,присмян и наказан, но той знае, че тези здрави, защитни граници е нужно да бъдат поставени. Слагайки здрави граници, индивидът показва отношение и уважение личността си, като същевременно отстоява своето място в обществото.
Пример: Петър: Иване ти си пълен глупак ,че вършиш нещата по този начин!
Иван: Петре, не ме наричай глупак повече! Ясно ли е ?!! Аз живея така, както смятам за добре!
Петър: Съжалявам!
Вторична се появява по заобиколен начин. В основата седи това, че Азът няма достатъчно сила и доверие в себе си. Тогава вторичната агресия, бива насочена не към първичния провокатор, а към онези, които нашата личност е склонна да определя, като по-нисши или по-близки. Първичният провокатор се явява авторитетът, който индивидът все още няма силата да надскочи. Вместо да надскочи страха си от другия индивидът влиза в постоянна интелектуализация и намира всевъзможно начини да оправдае отношението, което е проявено към него. Намери ли се оправдание, това означава, че няма нужда от противопоставяне....
Но пък за сметка на това, вторичната агресия обикновено се пренася към роднините, семейството, приятелите, децата. Това се случва поради това, че на едно несъзнавано и от части полу-съзнавано ниво индивидът смята, че близкото му обкръжение е длъжно да бъде отдушник на неговата задържана и отложена емоция. Индивидът, може дори да смята , че близките му би трябвало да проявят разбиране, поради това, че на него му коства много за да се коленичи и прояви послушание пред автротитетът. Тази агресия е полусъзнавана, защото индивидът знае, че не може да задържа тази разрушителна сила на подтисничество в себе, за това той пропорционално компенсира мазохизма си, със садизъм насочена към онази среда, в която се чувства защитен и вечно приет. Това вече е садизъм! От части грешката при управлението на емоциите се може да бъде съзнавана, но това в някои случаи не е достатъчно, за да се промени моделът на поведение.
Пример: Шефът: Петко, защо ти не си достатъчно добър! Нищо не става дори от теб! Как може да грешиш...!
Петко: Мълчание...Шефе съжалявам! (Вътрешно Петко знае, че всички грешат, но не смее, страхът от наказанието е силно присъстващ при него.) Шефе обещавам, че ще дам всичко от себе си и ще бъда безпогрешен.....
Петко се прибира вкъщи бесен и вижда децата си , които не са виновни, но някои трябва да бъде отдушник: От вас нищо не става, защо правите пакости! Вие сте много лоши, така няма да постигнете нищо в този живот! Наказани сте! "В ситуацията, може да се раздадат шамари.."
Третичната агресия е още по-заплетена.
Тя е форма на агресия, която не може да бъде проявена навън.Когато агресията не може да бъде изразена и извадена от субективната реалност, то тя прониква навътре, задълбочава се и се препраща натам от където е дошла. Насочва се обратно към собственото Аз - автоагресия, магарешки мазохизъм. В дълбочина агресията от части се поема от Аз-а, противопоставяйки се до голяма степен на Свръх-Аз. Аз-ът е осъзнатата част от нашата психика. Свръх-Азът от своята страна се явява Съвестта, която съди Аз-а и проявява същото отношение на садизъм, което Аз-ът с удоволствие би проявил към другия, ако притежаваше необходимата сила. Потребността от наказание, вече е налице. Третичната агресия, дори остава незабелязана от Аз-а поради това, че той няма пластичност в моделите си на поведение. Пластичността бива заменена с погрешно заучено вечно присъщо подчинение. Индивидът няма други заложен програми и убеждения в себе си, не е научен как да се отстоява, В такъв случай той не осъзнава с какво сам се натоварва, докато освен своя носи още много чужди болки, товари. и угризения. Ако се случи индивидът в краен случай да се заяви, той изпитва отново вина, поради това, че проектира собствени си болки върху онзи, който е поставил на място...Заяви ли се в него се задейства още по-голям страх, страхът, че ще бъде лош човек!
Подсъзнателно при автоагресията работи механизмът:
Аз съм малък, другият е голям, значим! Аз за нищо не ставам! Щом не ставам за нищо, то аз трябва да се накажа, за да се променя!
Абсурдно звучи, но примките на веригата на самобичуването са свързани по този логически начин. Чувството за слабост дефинира чувство за вина.
"Виновен съм, че съм слаб, виновен съм, че не мога!".
За да се почувства значим и съпричастен един такъв индивид съприживява в пъти по-силно, чуждите болки. Самият той е готов да бъде отново и отново жертвата, чрез, което според него по този начин той показва любовта и лоялността си към другия. Компенсацията на чувството за малоценност, се проявява във вечна жертвоготовност, без отказ, без мнение, без самоличност...
Пример: Ева: С Иван хич не ни вървят нещата от около две години?
Надя: Защо не се разделите с него!?
Ева; Той за мен е направил толкова много! Не искам да го наранявам, по-добре да не си говорим въобще, но да знам, че той се чувства добре!
Пример: Таня всяка сутрин прави закуска на Иво, а за сметка на това тя отива на работа гладна, поради това, че няма достатъчно време за себе си....
Липсата на здрава самооценка, прави вторичната и третична агресия бич, който наказва жестоко. Сляпото петно на мазохизма, може да отрича това, но рано или късно задържаните емоции се проявяват под някаква форма на психично или физиологично заболяване.
Самооценка....
Аз-ът се подразделя на социален и личен, но това е само на едно ниво. На друго ниво, тези две деления могат да бъдат допълнени с още две, реален и идеален Аз.
Образът на Аз идеален личен се свърза с това: Какъв аз бих искал да бъде!
Образът на Аз реален личен се свързва с това: Какъв съм аз според моите представи!
Образът на Аз идеален социален се свързва с това: Какъв бих искал аз да бъда в очите на другите!
Образът на Аз реален социален се свързва с това: Какви са моите представи относно това, как ме приемат другите!
Обективната и реална самооценка е нещо много необходимо. Не е нужно само хората да ни приемат, нужно е и ние да приемем себе си, своите слабости, но и да не отричаме и принизяваме своите силни страни. Всички притежаваме от двете половини....
Интересното е, че човек стига до чувството за вина в последствие на това, че самият той се чувства виновен, че нещото, което е извършил се приема за зло и лошо. Това се случва на едно съзнавано ниво. Но с течение на времето за да се чувства виновен, човекът няма нужда от второ лице. Той вече има съдник, своята Съвест, Свръх -Аз, Съвестта ни е вътрешен арбитър който дори само при появата на мисъл или признание, за нещо лошо, е готов да наказва и санкционира Аз-а.
Интерпретацията на зло е нещо много странно, защото злото не винаги е лошо, дори в определени моменти то е желано.По-важното е, кой определя, кое е добро и кое е зло?
Чуждото влияние е онова, което влияе на избора ни и на възприятията ни за добро и зло. Може би звучи странно, но е много логично. Ако сме блокирали собствените си механизми за здрава агресия, то ние вече сме се подчинили. Човешката безпомощност и нужда от другите създават един базов страх, че ако направя или си помисля за злото, то аз ще бъда изоставен от другия - авторитета. В главата на индивид попаднал в капана на вторичната и третичната агресия, авторитет се свързва с онзи по-голям, от чието одобрение той вечно се нужда, за да продължи да съществува или то поне да се чувства "щастлив" и "пълноценен." Загуби ли любовта на тази по-висша особа, то индивидът се лишава от протекцията и собствената си "идентичност". Онази идентичност, която му е позволено да опознае..
Злото се явява фрагментът, който не се нрави на Съвестта, а Съвестта е осъзнаване на определено действие несъвместимо с моралните и етични норми на личността и обществото. В такъв случай веригата на психическите динамики, действа в полза не на индивида, а на вторичните ползи, които той получава от поощрението на авторитета. Идентичността на индивида бива тотално подтисната и изгубена в чуждото, уж по-висше реноме. От там по пътя на логиката, независимо дали е извършил или само си е помисли, за онова , което вече се възприема като с зло, то индивидът е склонен да изпита вина. Макар и само индивидът да знае, какво се случва в него, то проекциите, които прави будят в него дълбок страх и болезнено чувство за вина. На едно несъзнавано ниво мазохистът живее постоянно с чувството, че авторитетът знае какви мисли в главата му. Според мазохиста обаче, собственото наказание, което би си наложил, би омилостивило авторитета и така той би показал своята лоялност, с която отново би спечели нужната му обич. В това постоянно обезличаване индивидът потиска базовите си инстинкти и отрича себе си, за да бъде част от общото. Тази подтиснатост най-често е свързана с страх от изоставяне и страх от самотата, който са второстепенни страхове произлизащи от главния страх от смъртта.
Сам съм умирам! Имам нужда от теб за да продължа да живея!
Като защитни механизми, които създава мазохистът : прегърбена стойка, тъжни очи, съчетани с една постоянна инфантилна насилствена усмивка и тнт.По този начин се буди постоянното съжаление и внимание, от което той има нужда, за да продължат да бъде част от стадото, обществото. За да бъдат част от стадото, те плащат цената на вечно подчинение към онзи по-силен към когото са се прикрепили. Симбиозата, която се създава може да бъде до живот. Но това не означава, че в душата на мазохиста има спокойствие, има капчици сигурност, които, той тай и пази, но това го лишава от толкова много,той не живее, а преживява благодарение на позволението на другия...
Самотата в такъв случай се явява един огромен страх, поради това, че човек разбира, че не познава нищо от себе си. Не може да даде ясна самооценка за себе си, не може да си спомни за силните си качества, а си спомня за всичко, което му е помагало да оцелее докато се лута от врата на врата за да проси обич... Травмите от детството, съчетани с арогантността на обществото принизяват индивида до онзи, който приема ругатните и обидите с вечна усмивка, но вътрешно яде душицата си. Дежурната усмивка, съчетана с постоянното подчинение погубват личността и така се стига, че един ден след толкова дълги години на живот, човек не познава себе си! Не знае кой е и на какво е способен! Защото той никога не е пробвал да направи нещо за себе си,нещо в полза на своите потребности, таланти, потенциал!
Това са само част от стъпките към вечното изпитване на онова болно чувство вината и вечното послушание. Послушание, в което всичката душевна собственост бива раздавана буквално на версията, но за съжаление липсата здрава агресия и стойностна самооценка оставят версиите безвъзвратно изгубени...
Ние избираме дали да бъдем волни птици или да бъдем кокошки, които да се радват на зрънцата, които им подхвърлят....Каква ли е съдбата на кокошките, които спрат ли да снасят?...
Няма коментари:
Публикуване на коментар