Ново начало

   Нощта се разстилаше, сякаш спускаше полутъмна нежна ласка, с която милваше земята. Всичко наоколо спеше само в далечината се виждаха тук-там светещи прозорци. Но нощта не беше сама, луната се беше извисила в небето като сърп, който някак си разсичаше облаците на две. Небето съчетаваше различни пластове в някакъв странен унисон от тъмни до мъгляви и светли на места,звездите мъждукаха, като стотици малки свещи, към края на живота си, запалени в някоя свещена обител.
Звездите чертаеха различни форми по небесното пано, древните хора са достигнали до предзнаменованията, които те носят само с интуицията си, интуиция задминаваща технологиите и напредъкът на това, някак си запътило се към миналото време, в което живеем днес.

Беше след полунощ улиците на града бяха празни, но все някъде сред тях се намираше по някой запътил се  незнайно накъде човечец, който внасяше малко от малко живот в това мъртвешко време.
 Но там някъде в сърцето на заспалия град двама души, напук на това сънливо време,  някак си пробуждаха нещо ново, различно, един към друг.
Те бяха млади в разгара на силите си, очакваха чудеса от себе си, от живота , от бъдещето, което в този момент те споделяха.
 Макар нощта да беше тиха,чувствата и емоциите бушуваха в тях  като два урагана, чиито допир и затишие,  следваха от докосването на далечните им жадни погледи...Сякаш думите бяха заменени от плам, който светеше в очите им...телата им треперещите, гласовете, свенливите движения, подсказваха за желание, човешко желание за любов...
   Мислите в главите им се прескачаха една друга, а сърца им биеха в този момент по различен начин, по начин, който вещаеше нещо ново, но хилядите въпроси, страхове и промени, които разкриваше това ново начало спираха стремежите им един към друг...
 Темите, които разнищваха  бяха общи, сякаш  всеки един от тях си правеше план, в който да достигне до дълбочината на другия. План, в който дори и нощта помагаше, като прикриваше в своето тъмно було напрежението извираща от недрата на душата им...
Единствената светлина около тях идваше от  отражението на няколкото лампи  пръснати тук и там в парка. Но тази светлина беше крайно недостатъчна, тя беше далечна и сноповете, които идваха от нея оставаха откъслечни, дори на моменти се губеха в тъмното... тъмнината и лекият примес  и отдалеченото отражение на фенерите на тези лампи внасяха романтика,..та било то и и насред този парк, в сърцето на столицата...

   В главите им беше въртележка, въпроси и отговори някак си идваха и си отиваха, някои намираха отражение в мига, когато те се усмихваха един на друг, други просто оставаха нерешени, а това внасяше смут и в двамата, защото всеки на моменти свързваше сладостта на щастието им сега, с последващата горчивина от раздялата.....
 Не знание, очакване, трепет всичко преминаваше през  тези две чисти млади души, които в разговора си пресъздаваха миналото, връщаха се към бъдещето, сякаш отбягваха, сякаш се страхуваха от случващото се...

   И имаше защо, тя живееше в едно малко градче на двеста километра от тук, от столицата...
Двамата бяха състуденти в един и същи курс, толкова години бяха заедно и макар и да усещаха привличането си един към друг, чакаха все другия да направи първата крачка и така в продължение на толкова хиляди дни удобният момент никога не идваше, но тази нощ след толкова пропилени напразно мигове и неосъществени опити,  сякаш моментът приятелството им да се погуби или прероди в истинска любов беше дошъл..
Седяха и трепетно предвкусваха вълненията, които щеше да им донесе тази нощ, дистанцията между тях се скъсяваше с всяка една минута, с всеки един поглед, с всеки един  напрегнат дъх,  думите, някак си се губеха , но въпреки това всеки един от тях разбираше другия, поради фактът, че и той в този момент преживяваше същото, така както седяха на двете страни на пейката, не след дълго се озоваха един до друг.
  Телата им, които се допираха, мирисът на хормони, усещането за желание витаеше около тях, единственият свидетел на случващото се беше пазачът на парка, който седеше в кабинката, от която охраняваше и макар и да четеше книга с интерес наблюдаваше случващото се, може би това и него го връщаше в онези луди и млади години, в които търсеше и се бореше за любовта, в онези години, в които рискуваше всичко за онзи животворен трепет, който сега може би отдавна беше забравил...
Две млади души търсещи нещо общо в този живот, така ги определеше той тези двамата чудаци...
Неусетно времето се търкаляше, минутите преминаваха в часове, а часовете бавно се процеждаха един по един.
 Разговорът премина в ласки, които си подариха един на друг, сякаш с развиделяването на утрото те откриваха и показваха парченца от дълбоката си същност. Устните им се допряха, това беше първата целувка, първата награда след толкова излишни дни на терзание! Не след дълго след тази целувка имаше още и още една, сякаш поредица от чувства, които се изливаха чрез докосването на устните...
 Тя се разплака, след 2 часа трябваше да отива към автогарата, след като вече беше завършила образованието си тя беше обещала на семейството си, че ще се прибере и ще помага с грижи за  уж болната си майка.
   Тя не го желаеше никак, но чувството за вина постоянно я терзаеше, колко лишения бяха изтърпели родителите й, за да получи тя това образование и този студентски живот. Дългът я зовеше, а сърцето и подсказваше, че няма смисъл да се връща натам... Майка и беше студена и властна жена, жена, която беше прекършила момичешката и осанка и чувство за индивидуалност, майка, която беше пренесла всички свои болни и незадоволени амбиции и комплекси върху детското й невинно сърце...
 Мария се чувстваше подтисната, нежелана ,използвана в онази в собствената си къща...но съвестта я гризеше, от едната страна на везната тя трябваше да постави себе си, а от другата семейството или по-точно дългът към него... и тази  любов, която се случваше сега,в този миг, най-неподходящия..
Везните се наклониха!
 Беше рано сутринта някъде към 6, тя стана целуна го, погледна го с насълзени очи и прошепна нежно в ухото му " Бъди щастлив, аз не мога....!". Разплака се и побягна към първото спряло такси за да отиде на гарата..

Аз не мога...Аз не мога......това бяха последните й думи  в онази нощ ,но аз ще ти дам един съвет " Никога не слушай само думите, които изричат жените, защото дори и самите те не знаят, какво на моменти искат.....", така, както и баба ти не знаеше в онази нощ... сподели с усмивка  наставленията си, старецът на малкия си внук!