Да извличаш, докато се опичаш

   Отдавна искам да напиша нова статия, даже имам няколко идеи в главата си, но нещо все ми убягваше. Не можех да достигна до смисъла, който исках да вложа, да предам може би, но желанието да споделя все още тлееше  в мен. Сякаш съзнанието ми искаше  и беше готово да споделя, докато в несъзнаваното нещо все още набираше сила и не беше готово да бъде изразено. Странна ситуация, да имаш възможност, да имаш няколко идеи, да имаш муза и някак си нещата да се разминават.  Думите да се губят,  да се изплъзват и листът все да седи празен, а отвътре  да има толкова неща за споделяне, толкова емоции, чувства, идеи и прозрения...

 И всичко това, което се тай в дълбините на душата, като че ли все още зрее и чака своето време. И междувременно точно това, че нещо в нас се случва и иска да излезе, но не сега, не веднага или не по начина, който ние очакваме и искаме ни дава възможност да се научим на разбиране и да отдаваме заслуженото пространство и време на отделните процеси, от които има нужда душата ни. А често тези етапи са пълни с неяснота, неразбиране болка, гняв и омраза и може би единственият лек за тях ще бъдат отговорите, които ще носи времето, над което нямаме власт.


   В определени етапи от духовното си развитие се сблъскваме с различни емоции, чувства. Те биват умело събуждани от поредицата от осъзнавания, които се случват.  Всичко звучи доста розово, осъзнаване, осъзнаване....но всъщност нещата не са толкова розови, колкото изглеждат на пръв поглед. Когато нагазим в по-дълбоките тъмни  пластове на нашата психика се сблъскваме със сили от съвсем различен порядък. Обемите и интензитетите на емоциите, които идват от несъзнаваното вече са с различно естество.

  Има моменти, в които болката ни е толкова силна, че  ни се иска да  да викаме, да бъдем чути. Иска ни се да излеем гневът  и хаосът, които ни връхлитат  веднага, но съзнателно разбираме, че това не е начина. И тук идва въпросът, кой е начина да изразява  онези връхлитащи емоции с огромен интензитет, които идват и помитат всичко рационално? Емоции, които ни  изгарят от вътре и ни карат да се чувстваме така малки, нищожни, а в същото време да ни е нужно толкова малко, че да залеем всичко с шлаката, която се носи из нас.

   Емоции и чувства, като гняв, омраза, на пръв поглед толкова разрушителни, плашещи не само нас, но и хората около нас.  Толкова черни за съзнанието ни, а толкова нужни и естествени за душата ни. Присъщи чувства, които водят до определени промени. Подтискането не върши работа, то още повече нагнетява процесите.Освобождението веднага чрез поредния скандал, поредната кавга разбираме след множество от опити, че не е решение.  В определена дълбочина на психиката, катарзисните методи и техники могат временно да облекчат напрежението, но в последствие обменът между съзнаваното и несъзнаваното става по-силен, съответно и интензитета на всичко случващо се увеличава стремглаво. Тук идва една трета позиция, да се опитаме да удържим този огромен интензитет от енергия, като му дадем вътрешна свобода и признание без да отричаме съществуването му,  без да го прекъсваме, като се опитваме да  не го изразим веднага, а просто като го признаем и му дадем вътрешен простор да се развие до неговия край. И това даване на простор на нещата да се  вихрият във вътрешния ни свят без да има проява във външния говори за един дълбок процес на зреене. Има няколко процеса в алхимията нагрявяае, изпарение,  охлаждане и кондензация. Може да ги разгледаме как те влияят в този случай. Силата на емоциите, които идват може да се опишат, като вътрешно нагряване, когато задържим буквално капака, започва вътрешно изпарение или процес, в който емоциите започват постепенно да отшумяват, което води до охлаждане  и постепенна кондензация в течност, а именно може би това са капчиците жива, вода, които носят смисъл и ни водят до по-дълбока свързаност.

  Определено едно такова действие изисква много воля и вяра, но това е един начин, в който хем даваме пространството на самата емоция, хем да не я потискаме.  Някак си я задържаме по средата, в една трета позиция и изчакваме тинята, тъмнината, която носи интензитета й умело да бъдат пресети, изпепелени от силата на емоциите, докато излезе смисъла, поредното осъзнато късче злато, което се крие под вихрушката, която ни  връхлита. Точно, когато  съумяваме да задържаме такива обеми с емоции ние израстваме, ставаме по-устойчиви на силите от света на невидимото. Защото трябва да си даваме сметка, че в пътешествието, по което сме поели  колкото повече се доближаваме до душата си толкова разрушителните тенденции в нас ще бъдат по-големи и по-големи. И това са естествените съпротиви, като гняв, омраза, ненавист към определени хора, случки, събития, а именно те ще ни подсказват, че е време за поредно отделяне, нов в пъти по-обективен поглед и ново осъзнаване, което тепърва предстой.

Ако и вие сте на този етап, в който емоции с такъв заряд ви връхлитат и се чудите как да се отървете от тях. Може би е време просто да им дадете шанс да просъществуват във вас и да разгърнат пълния си потенциал, докато не донесат смисъла поради, който са се появили. Защото по пътя на развитието „Човек не става просветлен като си представя фигури от светлина, а като прави мрака съзнателен.“ Карл Юнг