В търсене на знание......

Пътя на знанието често пъти остава незабелязан скрит зад психиатричните диагнози. Всъщност диагнозата в някои случаи е нищо повече от един медицински термин, който отговаря на определени параметри. Тези медицински параметри може да отговарят до голяма степен на това, което преживява човекът тръгнал в търсене на духовното, но това по никакъв начин не ги прави еднакви в основата им.


Ако умственото развитие и натрупването на знания не бъдат балансирани от съответно израстване на съзнанието, потенциалът за нещастие и беди е много голям.
                                                               Екхарт Толе

Знанието избира кога, къде и при кой да се отключи. Ние нямаме власт над него. Не можем да искаме да го прескочим или преодолеем човешките ни сили не могат да отритнат безкраят. Нашата главна цел е да го приобщим към онази част от нашето съзнание върху, която вече имаме власт. Някой хора наричат този процес разширение, преди време и аз го наричах така, но всъщност това е процес на разграждане, свиване. Под откъсване имам предвид на отпадане на ежедневни и битови прищевки, и събиране на дадените късове и отритнатите нежелани късове в един процес на инфлация на егото според Юнг, които е последван от етапи на интеграция в последствие.

Някои случаи на така наречените психически разстройства, като неврозата, панически атаки, натрапчиви мисли, депресия например може да се определят, като първия сблъсък със силата на знанието.Тези неприятни на пръв поглед състояния си отиват тогава, когато те решат. Отива си не защото сме се научили да прилагаме техники или да правим медитация, отива си тогава, когато разберем за какво са дошли и каква поука ни носят. Този първи сблъсък може да се нарече пробуждане. В това пробуждане ние се срещаме в по-дълбоки същности и сфери от нашите психически пластове. Минаването през един такъв период буквално прилича на минаване през дупка, в която драпаме и не можем да излезем. Няма връщане назад! Това е един етап на опознаване на среща със сенчестите ни черти, а това носи невероятно много болка. Болката събужда, тя ни кара а търсим и да свалим тежките персони, маски, с които сме боравели в обществото.

Разтоварването или раздробяването може да ни даде възможност да приобщим новото поле на информация към нас. Този период е свързан с болка, страдание, мъка. Това е първият етап от нашето развитие, без да се развиваме. Развитие без да придобиваме. Главната идея в тази първа крачка от нашето пътуване е не да прескочим болката, а да разберем, че болката в живота е нещо нормално, но и нещо преходно, като щастието. Това ни дава възможност да променяме и отношението си към Бога, защото

Бог ни праща всичко, от меките и щастливи преживявания, до тежките периоди на сивота, чернота и безпътица. За да можем да израснем не ни е нужно само слънце, по някой път дебела сянка, в която да се развием.

Първите крачки по пътя на знанието са буквално отваряне на детските очи, че животът е труден и че хората макар и велики Богове на тази Земя си оставаме подвластни на сили, които не можем да контролираме, но можем да се научим да опознаваме и извличаме опит от тях.

Ако се опитаме да ускорим процеса на придобиване на знание. Ако се опитаме да прескочим естествения ход на нещата и да следваме само цветните, светли моменти на живота, то определено ние ще пропилеем абсолютно цялото си време в напразни усилия.

Знанието идва с болката, но болката се лекува с мъдрост, бдителност, любов и големи дози смях, търпение и вяра, че и след най-непрогледната нощ отново ще дойде изгрева и ще бъде по-сияен от всякога. Но когато слънцето изгрее е нужно да не бъдем заслепяваме, а да си припомним, че рано или късно нощта отново ще дойде, защото това естественият космически ход. Може би при следващата нощ ще открием нещо ново, ще открием нещо в тъмното, което не сме били готови да съзрем досега.

Процесът на приобщаване на новото или по-точно забравеното старо универсално знание може да се окаже бавен, дори на моменти можем да пропускаме да забележим промените. Но това не означава, че те не се случват. Темпото на съзряване е строго индивидуално и нашата главната цел е да насърчаваме, отглеждаме и даваме нужното време на зрънцата, които са засети. В този етап е нужно да разберем, че мракът и калта ни дават нужното, за да пробием и преминем в процес на растеж, в който ще срещнем и една златото, потенциала, който ще ни се отключи на това равнище.

В този период е нужно да проявим търпение и да не се идентифицираме с процесите, през които преминават през нас. Нужно да развием способността да разберем, че макар емоции, като страх, гняв, мъка и тъга, да са част от нас, то всъщност ние не сме само тях. Ако прекалено много се идентифицираме с дадените процеси, това означава да преминем в света на махалата. В които преминаваме от черното в бялото, от любовта в омразата, от приемането, в агресията. И това постоянно люшкане допълнително и залитане постоянно по светлите оформи на съзнателно ниво, определено би генерирало още мрак, тъма, която в последствие ще ни пометат.

Търпението е ключов фактор. Ако прескачаме естествените процеси и се опитваме да забързаме процесите. Това може да бъде опасно и да отключи сили, с които все още не знам как да се отнесем. А определено тези сили, в някои случаи биха донесли и преживявания по-големи от неврозата. Всичко има някаква закономерност, която може би не виждаме, разбираме или осъзнаваме. Всичко си има ред и става поетапно. Ако нещо в живота ни не се случва, когато искаме и както искаме, то явно е време да разберем, че не сме готови за него.

Постоянният стремеж към духовност е много тежък процес и в много случаи фантазия или представата за духовността са погубили повече човешки съдби, от колкото всички воини взети заедно. И отново ще спомена Бог включва всичко от тъмното до светлото, от любовта до омразата, това е безкрайността, а ние хората в стремежа си да опознаем това е нужно да развиваме смирение, доверие, търпение, че ще дойде моментът, в който ще разберем, защо сега преминаваме през това.. Нека се уповаваме на Бога, но да вършим това, което зависи от нас. Хората забравяме, че истинският смисъл на духовността е не да ни отървава от страданието, а нейният смисъл е да ни учи как да продължаваме живота си, готови за срещите с него. Как ще го направим, това е изборът, който предприема всеки един от нас. Единственото сигурно е, че от страданието не можем да избягаме, защото не можем да избягаме от срещата с Бога.

Защото животът не е лесен, който ви го каже той ви лъже. Който ви обещае щастие, той ви лъже. Който ви убеждава, че може да намери решение на вашите проблеми, той ви лъже. Животът е труден и докато преминаваме през него няма да се срещаме само с любовта, а ще се сблъскваме и с всички нейни антиподи и при тези срещи независимо дали с позитивното или негативното е нужно да изградим неутралност. Да изградим и създадем вътрешен наблюдател. Фигура, която надхвърля компонентите на дуалността. Появили се вътрешният безпристрастен наблюдател отново страданието присъства, но отношението към него вече се е променило. Това е естествения ход в процеса на израстване, а единствено тази фигура може да ни помогне да продължим напред в разпада на "сигурността", надутостта, докато стигнем до онези моменти, в които се чувстваме все по и по обикновени, дори невинно глупави и всъщност това са едни то най-зрелите форми на духовност и любов към себе си.