Да си позволиш да растеж

Модерният живот носи все повече предизвикателства пред днешния човек. Целите и очакванията биват всекидневно повдигани, но капацитетът на човека не прогресира със същите лавинообразни темпо. И макар да сме уникални, ненадминати, гениални на моменти, и макар и да го създаваме, ние хората все по-малко има власт над времето, в което живеем.

Изискванията към нас стават все по-високи и законите на джунглата могат да се видят как действат с пълна сила. И макар творци на новото време. Време, в което можем да летим, да боравим с нови технологии, да извършваме един куп неща през телефона в движение, ние се превръщаме в роби в най-пълния смисъл на думата.

А модернизмът се старае все повече и повече да отстрани и оскоти нашата емоционална същност. Не случайно 21 век е векът на масовата невроза. Невроза, която не обхваща определени хора, а цели общества. Държи ги, стиска ги и ги поставя в една патова ситуация.

Психиатрията все повече и повече обрича поведението на индивида, като болно, разстроено, анормално. Диагнозите дебнат на всеки ъгъл. И може би психиатрите са прави...Те гледат и действат според очакванията на страдащите. А страдащите винаги искат бързи резултати. Физически така сме устроени хората, вечно и само към удоволствието. Това е една гледна точка, която е много правдива от позицията на тялото, от позицията разума, но не и от позицията на душата.

В процесите, които засягат нашето душевно развитие нещата се случват с различни темпове. Темпове, които не се интересуват от външните заобикалящи условия. Да, както всяко живо същество ние имаме нужда от храна, подслон, вода и всички други допълнителни условия, за да функционираме целесъобразно в обществото. Но някак си времето, което даваме на вътрешните си процеси става все по и по-оскъдно.

Разбирането и толеранса към душевните ни проблеми и търсенето на техните решения става все по-нищожно. Превърнали сме се в консуматори, които искат постоянно да купуват, по-добри условия за живот, по- добро образования, по-хубава кола и в това няма нищо лошо.

Лошото е, че търпението, което все по-малко бива толерирано е много ценно в процесите на вътрешно зреене. И точно поради липсата на пространство в душевно естество, не даването на шанс за лечение, чрез отделяне на време, разбиране, водят една голяма част от хората към диагнозата. В някой случай, не казвам във всички, психиатричните диагнози са просто средство, което превежда нашата духовна болка на модерен език.

Модерните технологии не са облекчили човешкото ни страдание по-малко. Те просто са една добра възможност да избягаме от него. Да отвличаме вниманието си чрез тях и да се правим на слепци за нещата, които чакат грижа вътре в нас. И може би точно думата грижа към себе си в пълния си смисъл бива пропускана от съвременния индивид. И благодарение на този пропуск животът става живян все повече и повече половинчато. Но под една или друга форма страданието рано или късно ще ни притисне в ъгъла и тогава няма да има накъде да избягаме. Животът е колело, днес гоним, утре ни гонят. Отричането на вътрешната болка обаче води до повече болка, до повече неприязън и до едно неприемане на действителността такава каквото е. Да, наистина в живота има моменти, в които боли. Моменти, в които всичко в нас крещи и иска да излезе наяве да бъде показано. Има и периоди, в които се чувстваме така малки и безсилни, че изпадаме в едно постоянно самообвинение.

Но всеки един такъв вътрешен сблъсък макар и толкова черен за съществото ние е призив за събуждането на съзнанието и пораждането на душа. Защото, когато пускаме процесите да текат и им даваме пълното право да съществуват, тогава преминаваме от една примиренческа позиция, една по-висша, по-зряла позиция на смирение. Тогава разбираме, че има неща, над които имаме власт, но има неща и над които нямаме. И това не ни прави слаби, дори признанието, че не можем всичко и че не е нужно да го правим на всяка цена ни прави в пъти по-силни. Тогава разбираме, че онова, от което сме бягали, болката, просто е дошла да ни пробуди и да ни накара да погледнем над нещата по-различен ъгъл. Да, болката не изчезва, но осъзнали вече присъствието и смисъла, който може да ни донесе можем да гледаме по-ведро на нея. Защото болката не е болест. И може би, ако я излекуваме веднага ще пропуснем посланието, което ни носи.

Така, че, ако сте на етап, в който изпитвате вътрешна болка. Може да се замислите няма ли право и тя да съществува. И вместо да се опитвате да не я виждате, просто можете да се вгледате внимателно, току виж сте пропуснали някой скрит смисъл, които тя носи. Дайте й време, бъдете толерантни, но този път към онази, част, от която до вчера сте бягали. Напомняйте си, че семето не станало дърво за един ден...Така, че по някой път, за да израснем и да станем силни, не е лошо на моменти да се сблъскаме очи в очи с някоя буря от вътрешния ни свят!

В дълбините

Пиша този пост, защото все повече забелязвам духовният глад, който настава сред западния човек. Може би точно поради това навлезаха толкова източни техники и методи, като медитация, пранаяма, асани, йога практики, които заляха западния ум. И всичко това е много хубаво, говори за развитие, но това е до един момент.
Всички тези техники спомагат за отприщването на неподозирани сили. Сили, които дебнат, като зародиши в Муладхара чакра. Събудени тези сили водят до преживяването на трансперсонални усещания и състояния. Състояния, който надхвърлят така познатите, защото силите, които идват, идват от друго измерение. Измерение, в което няма дуалност, а всичко е едно. Точно поради това, когато един архетип попадне в материята често могат да се наблюдават смяна на настроенията, от високите вибрации на щастието, до ниските честоти на тъгата. Когато отключите или преди да се занимавате въобще, с каквото и да е било от сферата на съзнанието е нужно да наблюдавате критичността си. Да я изграждаме и подсилвате, като диференцираме и в последствие интегрираме към съзнанието. Това са важни процеси, който е нужно да усвоим в хода да нашето развитие. Защото, когато портите на несъзнаваното се отварят и залеят съзнанието ние, единствена сигурна надежда, че няма да влезем в инфлация на егото, е като разглеждаме случващото се с критика. Когато не губим представа, че както днес сме били горе, така вчера сме се чувствали долу. Това ще ни даде център.

Защото ужасът идва, тогава, когато се идентифицираме с части от колективното несъзнавано. Всяка една идентификация, залепване довежда до преживяване на всичко, което излиза от дълбините без цензура, а това, често пъти води до психоза, ако е в по-големи случаи до шизофрения.

За това в важно да обърнем внимание на границите. Границите са първото нещо, което ни гарантират сигурност и автономност. В хода на нашето развитие създаването на граници ще се движи в два паралела единият е от материята към света на безмерното, архетипното, Божественото. Това е първият етап на разширение, а вторият е точно обратният към материята, на свиване на границите и прибиране на проекциите.. При втория път ще разбираме, колко са силите ни и до къде достигат, просто, като осъзнаем собствената си сила и това, че сме човешки същества с определен предел. И колкото повече усещаме предела си и се доближаваме до себе си уж отделяйки се от общото, толкова повече ще усещаме истинската си сила, и ще се свързваме на по-дълбоко ниво с цялото човечество. И точно това поставянето на граници и отделянето ни от цялото, дава възможност да се прояви истинската уникалност на индивида.

Юнг нарича този процес индивидуация. Процес осеян с много капани и ако искаме да навлизаме в дълбоките води, е нужно да сме се научили да плуваме и да сме се научили да бъдем търпеливи в намирането на почва под краката си. Защото по някой път е трудно наистина трудно, да успеем да запазим себе си и разсъдъка си, когато се надигне Богинята Майка, Кундалини. Защото никой не иска да се идентифицира с дяволът, защото е черен, но повечето са готови да се идентифицират, като Христос и да са поредните спасители на човечество. А в психиатрията е пълно с хора, който са тръгнали да откриват себе си.Така, че може би преди да станем духовни е нужно да решим битовите, социалните си проблеми и чак след това, когато имаме здрава почва под краката си да изследваме безпределното пространство на нашата психика.

Така, че нека да бъдем бдителни. Живеем във времена, в които енергиите стават все по-активни и духовното пробуждане става все по-ненадейно. Но пътят е дълъг, безкраен дори. Път водещ към събуждане на дремещата ни душа и нека да не забравяме, че там където смятаме, че ще открием най-голямата светлина, ще бъдем първо изпитани от непрогледна тъма!

Да извличаш, докато се опичаш

   Отдавна искам да напиша нова статия, даже имам няколко идеи в главата си, но нещо все ми убягваше. Не можех да достигна до смисъла, който исках да вложа, да предам може би, но желанието да споделя все още тлееше  в мен. Сякаш съзнанието ми искаше  и беше готово да споделя, докато в несъзнаваното нещо все още набираше сила и не беше готово да бъде изразено. Странна ситуация, да имаш възможност, да имаш няколко идеи, да имаш муза и някак си нещата да се разминават.  Думите да се губят,  да се изплъзват и листът все да седи празен, а отвътре  да има толкова неща за споделяне, толкова емоции, чувства, идеи и прозрения...

 И всичко това, което се тай в дълбините на душата, като че ли все още зрее и чака своето време. И междувременно точно това, че нещо в нас се случва и иска да излезе, но не сега, не веднага или не по начина, който ние очакваме и искаме ни дава възможност да се научим на разбиране и да отдаваме заслуженото пространство и време на отделните процеси, от които има нужда душата ни. А често тези етапи са пълни с неяснота, неразбиране болка, гняв и омраза и може би единственият лек за тях ще бъдат отговорите, които ще носи времето, над което нямаме власт.


   В определени етапи от духовното си развитие се сблъскваме с различни емоции, чувства. Те биват умело събуждани от поредицата от осъзнавания, които се случват.  Всичко звучи доста розово, осъзнаване, осъзнаване....но всъщност нещата не са толкова розови, колкото изглеждат на пръв поглед. Когато нагазим в по-дълбоките тъмни  пластове на нашата психика се сблъскваме със сили от съвсем различен порядък. Обемите и интензитетите на емоциите, които идват от несъзнаваното вече са с различно естество.

  Има моменти, в които болката ни е толкова силна, че  ни се иска да  да викаме, да бъдем чути. Иска ни се да излеем гневът  и хаосът, които ни връхлитат  веднага, но съзнателно разбираме, че това не е начина. И тук идва въпросът, кой е начина да изразява  онези връхлитащи емоции с огромен интензитет, които идват и помитат всичко рационално? Емоции, които ни  изгарят от вътре и ни карат да се чувстваме така малки, нищожни, а в същото време да ни е нужно толкова малко, че да залеем всичко с шлаката, която се носи из нас.

   Емоции и чувства, като гняв, омраза, на пръв поглед толкова разрушителни, плашещи не само нас, но и хората около нас.  Толкова черни за съзнанието ни, а толкова нужни и естествени за душата ни. Присъщи чувства, които водят до определени промени. Подтискането не върши работа, то още повече нагнетява процесите.Освобождението веднага чрез поредния скандал, поредната кавга разбираме след множество от опити, че не е решение.  В определена дълбочина на психиката, катарзисните методи и техники могат временно да облекчат напрежението, но в последствие обменът между съзнаваното и несъзнаваното става по-силен, съответно и интензитета на всичко случващо се увеличава стремглаво. Тук идва една трета позиция, да се опитаме да удържим този огромен интензитет от енергия, като му дадем вътрешна свобода и признание без да отричаме съществуването му,  без да го прекъсваме, като се опитваме да  не го изразим веднага, а просто като го признаем и му дадем вътрешен простор да се развие до неговия край. И това даване на простор на нещата да се  вихрият във вътрешния ни свят без да има проява във външния говори за един дълбок процес на зреене. Има няколко процеса в алхимията нагрявяае, изпарение,  охлаждане и кондензация. Може да ги разгледаме как те влияят в този случай. Силата на емоциите, които идват може да се опишат, като вътрешно нагряване, когато задържим буквално капака, започва вътрешно изпарение или процес, в който емоциите започват постепенно да отшумяват, което води до охлаждане  и постепенна кондензация в течност, а именно може би това са капчиците жива, вода, които носят смисъл и ни водят до по-дълбока свързаност.

  Определено едно такова действие изисква много воля и вяра, но това е един начин, в който хем даваме пространството на самата емоция, хем да не я потискаме.  Някак си я задържаме по средата, в една трета позиция и изчакваме тинята, тъмнината, която носи интензитета й умело да бъдат пресети, изпепелени от силата на емоциите, докато излезе смисъла, поредното осъзнато късче злато, което се крие под вихрушката, която ни  връхлита. Точно, когато  съумяваме да задържаме такива обеми с емоции ние израстваме, ставаме по-устойчиви на силите от света на невидимото. Защото трябва да си даваме сметка, че в пътешествието, по което сме поели  колкото повече се доближаваме до душата си толкова разрушителните тенденции в нас ще бъдат по-големи и по-големи. И това са естествените съпротиви, като гняв, омраза, ненавист към определени хора, случки, събития, а именно те ще ни подсказват, че е време за поредно отделяне, нов в пъти по-обективен поглед и ново осъзнаване, което тепърва предстой.

Ако и вие сте на този етап, в който емоции с такъв заряд ви връхлитат и се чудите как да се отървете от тях. Може би е време просто да им дадете шанс да просъществуват във вас и да разгърнат пълния си потенциал, докато не донесат смисъла поради, който са се появили. Защото по пътя на развитието „Човек не става просветлен като си представя фигури от светлина, а като прави мрака съзнателен.“ Карл Юнг

В уединение

 

   Пътешествието, което подемаме към личността ни, често пъти преминава през трудни периоди. Периоди, в които дори и последната надежда сякаш се изпарява и единственото нещо, което ни движи напред, като че ли остава любопитството, от това, какво ни носи утрешния ден. Но така се ражда героят. Трудностите за него са поле за изява, битка, поражение, ситуации, които са от неизбежна необходимост за израстване. Всичко, през което преминаваме отключва постепенно ресурс, потенциал, с които можем да надскочим отминалия ден. Да, едно такова вътрешно пътешествие към самите нас, към собствената истина е изпълнено с болка, с умора, с един постоянна вътрешна съпротива към промяната. Съпротива, която често пъти едва ли не ни връща в изходна позиция, но всичко това е част от пътя и то си има обяснение.

    Истинската промяна идва трудно! Капка по капка, тя съживява нещо в нас, макар и това нещо да бъде заглушено от първичните ни изблици на гняв, страх,  омраза, презрение.  Чувства и емоции, които можем да се опитаме да оборим, обезличим, но  в крайна сметка да приеме и признаем  като неминуема част  от растежа ни.. И може би първично ще се борим с тях, докато израстем достатъчно, за да четем символика и  смисълът, които те ни носят.


    Често пъти пътуване и търсенето на собствената истина ще се чувстваме самотни, изоставени. Сякаш ще имаме нужда толкова много от топлина и любов, но никой друг няма да  бъде способен да я даде по начина, от който се нуждаем. Tова  предусещане и отчаяние може да ни накарат, да седим във връзки, в които не се чувстваме на мястото си, или пък точно обратното да сменяме постоянно партньорите с цел търсене на лъжовна сигурност.  С цел запълване на вътрешната ни празнота, която ни поднася страхът. Осъзнавайки това можем да  бъдем гневни или да изпълни сърцето ни с омраза и ненавист към човека до нас, нашата половинка, но точно тези на пръв поглед чувства се появяват тогава, когато имаме нужда да се отделим, да се отлепим и да останем сами със себе си.  А, това хич не е лесно решение. В такъв момент можем буквално да се разкъсваме между това, което шепти сърцето и това, което заповядва мозъкът.  Труден избор! Избор, в който се изисква не малка смелост и отговорност, не само към самите нас, но и към останалите.

   Не рядко се случва поради отговорността към другия  да загърбим отговорността към себе си и да спрем собственото си развитие. Тогава се появява една вътрешна тиха неприязън, поради факта, че сме отрекли  нуждите си, в името на другия. Една тиха ненавист, която започва да назрява с постоянни семейни скандали, изневери и вътрешна емоционална нестабилност. Отричането от нашата нужда да пътуваме, да изследваме  себе си може да продължи години наред, но все някога идва момента, в който капва  прелива чашата. И онова, което ни спохожда е самопризнанието, че имаме нужда от пространство. Пространство, в което можем да усещаме, да дишаме да даваме на себе си и да слагаме нуждите си на по предни позиции.  Често пъти такива са периодите на самота.

   Самотата е едно невероятно поприще, в което индивида може да усети себе си, да вдиша въздухът, от който е имал толкова нужда и да постави здравите граници. Граници, които ще му осигуряват нужното пространство дори в връзката му с даден човек.  Но да не забравяме, че в признаването на нуждата уединение се крие и не малко страх и порицание, които е нужно да понесем. Това ще  бурните реакции на околните, които могат на моменти да ни откажат да продължим, търсенето си, но същите тези реакции могат и да ни мотивират, да търсим по-зрели опити на общуване със себе си!
 
   Когато човек събере смелост и скъса оковите на примирението, когато се изправи срещу собствените си страхове, тогава, когато се откъсне от обществото и усети собствената си сила, която се тай вътре в него, тогава и само тогава човек се чувства свързан, не с друг, а със собствената си личност. В такива случаи самотата променя облика си и се превръща от уединение, което сближава всеки един от нас много по-здраво с цялото.  В такива моменти можем да дадем на другите без да очакваме да получим, защото знаем какво е да даваме на себе си.В това  вече уединение авторитетите губят силата си, защото човекът се усеща свързан, цял. Омразата и гневът изчезват, защото  се появява ново разбиране към нуждата от свобода. Свобода бива наградата, която човек получава от вътрешните и външните битки на своя живот.

    През един такъв катарзисен период човек променя нуждите си, разбира, че самотата е била нужен етап на зреене на вътрешната сила. Сила, която се е провокирала и отключила от поредицата от вътрешни борби, които сме провели. След тези тежки периоди думата самота вече има друго значение, което може да се препокрие с уважение, отговорност, свобода.

Ако сте в етап, в който неминуемо изпитвате омраза или гняв към околните дори без да знаете защо. Просто помислете дали не е дошло време за ново пътуване, за нова, крачка, която да ви докосне от една страна със самотата, търсенето, а от друга  с да ви свърже с околните по един  в пъти по-здравословен начин!

Да бъдеш невинен

    Живели Адам и Ева в пълно разбирателство, в пълна хармония. Господ им давал всичко онова, от което има ли нужда и безкрайният им живот бил една пълна омая в райската градина..


    Предполагам ви е позната тази история, изпълнена с невинност. Толкова благ звучи животът в райската градина. Живот без грижи, без отговорности, живот изпълнен с невинност.
Не трябва да забравяме, че този мит все още е жив в нас и преминаването от невинноста на рая, през грехопадението е естествен ход на развитие на нашата психика.



   "Невинният" живее в света преди грехопаданието. За него раят е еднa безкрайна шир изпълнена само с наслада и удоволствие, там където всичко е позволено,там където няма правила и нищо не се спазва. Един такъв етап е детството, но архетипа на "невинния" може да се проявява и в "по-зрелите" етапи на развитие. Болката, страданието, които поднасия битието се струват чужди, непознати за"невинния".  Дори, когато някой спомене думата страдание, невинния може въобще да не разбира за какво става дума.

   Защо ли? Защото все още няма истински сблъсък с неволите на живота. В една такава личност не се е зародил мотивът за борбата, за пътя, за това думата  усилие може да звучи много чуждо.  Отговорите, които е свикнал да получава "невинния" са единствено "ДА".  При получаване на "НЕ" такъв индивид може да реагира бурно, гневно, твърде емоционално към отсрещната страна. И това не е защото е лош, дори напротив, това е защото не знае, че в живота има граници, които са непреодолими. Точно поради това ограниченията биват разбивани, премахвани, неспазвани, избягвани. Поради уж  липсата на препятствия и на вътрешни трудности на този етап в  "невинния" живее едно постоянното усещане, че едва ли не целият свят му е длъжен, природата, хората, близки, познати, дори самият Бог е длъжен да изпълнява молитвите му. Когато всичко е наред при едни такива личност може да се усети едно чувство на дълбока избраност за велики дела. Но  всичко това е временно, докато  се появят трудностите, болката, страданието.  Докато се появи осъзнаването, че "избраният" също, като всеки един човек е смъртен и това води до невероятен вътрешен комфликт, който човек може да започне да разрешава, като започне да се отделя, да се обособява, да се вглежда  и да посреща ударите на живота. Но това, както всички знаем не е хич лека задача. В такива моменти  за "невинния " Бог бива изцяло обвинен за нещастията, които са  го споходи. В душата на този човек Бог умира или бива порицан. И в това порицание се ражда възхода на личността. Превръща го в сирак, който търси сигурност. Сирак, който търси отново онзи безмерен рай имащ нужда от закрила, но и от авторитет, който да следва, който да го отведе до там. И понеже и сиракът няма също  граници започва едно постоянно "залепване" към авторитета с една единствена, цел сигурност, разбиране. И това е естествен ход на нещата, човек търси себе си, често пъти посредством другите, посредством опита, който са насъбрали, докато обособи и открие своите собствени здрави граници, който да го превръщат в скиталец търсещ своята собствена истина.
 
     При архетипа на ""Невинния" забелязваме липсата на граници. Там няма мое, няма твое, всичко е общо. Точно поради това в съзнанието на такива мъже, жената е родена, за да им служи, да се грижи, да ги радва, докато при жените ролята на мъжете е да ги защитават и да ги издържат.  Да бъдеш невинен е нормален период през човешкия живот, но както всеки период той си има начало и край. Животът е едно колело, което поднася безброй трудности било то във вътрешно или външно естество и само болката, страданието могат да накарат невинния да осъзнае своята собствена сила, като се изправи срещу това, което му се дава. В този момент илюзиите за всеширния розов свят биват разпилени и следва един изключително болезнен сблъсък с реалността и с неподправеният живот. Живот, който не спестява, на никому нищо.
 
     Всеки един човек преминава през фазата невинен тя е изключително важна за нас, защото оставя следата на божественото, на безграничното. Тя оставя онзи божествен дъх, който ни напътства през следващите фази на развитие на личността ни. Но за тях в някоя друга статия.