Отново у дома

Камбаните звънят в далечината,
меден звън звучи навек,
камбаните огласят тишината,
човек сбогува се с човек.

Сълзите капят и се стичат,
по дървения саркофаг,
а восъкът от свещите наднича,
със сетен пламък, изпращач.

И тихо людете споделят,
за последния му светъл дъх,
и вятърът силно пак повея,
отне венецът с кичести цветя.

А, хората са като онемели,
реват ли, викат и пищят,
а смъртникът с косите бели,
надсмива се на тази суета.

И грешниците се споглеждат,
с червени лъскави очи,
и нагло към мъртвеца се навеждат,
последно сбогом, молете прости.

Нарамват телесата мъртви,
нагърбват ги на рамене,
и бавно в ходом те повеждат,
нозете си към бяло минаре.

Камбаните замлъкват за минута,
отново зверска тишина,
и пак ли вятъра разбута,
косите бели дремещи в смъртта.

Обредът дръзко се завърши,
с лопати хвърлящи пръстта,
а мъртвецът за последно си отдъхна,
прибираше се скоро у дома.